"Всяко постижение в науката започва с опит и свършва с него" Алберт Айнщайн

15.11.2010 г.

Чети с мене: Хитър Петър от Георги Марковски

Прозрение - част първа
Глава първа - Съмнение

Над България легна робска нощ; и бе плач и скърцане със зъби; а Байрактарска махала стана владение на турски спахия. Селяните пак ловуваха, отглеждаха жито, коноп и разни зеленчуци, и серкме хвърляха за риба, но по друмищата се нижеха синджири с роби; еничери, арапи и кеседжии въртяха ятагани; по горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца. А Петър - синът Йосифов - растеше и от малък научи що е брадва, пила и трион, че Йосиф - баща му - на своя занаят го учеше.
Здравеняк растеше момчето: с жилава снага; по главата му беше щръкнала паламида; а очите му бяха сини: бистри и присмехулни. Беше седем-осемгодишен хлапак, когато мъжете грабнаха брадви; първите пратеници се явиха през декеври: Петър запомни този ден. Подранил студ сковаваше реката; в камината къкреше гърненце с бобена чорба; а дърводелецът Йосиф майстореше в работилницата люлка за дете. Влязоха неколцина мъже в ямурлуци, с надянати гугли, потънали в сняг; изтупаха снега; а свещеник Матей;
- Пратеници на крал Сигизмунд Люксембургски!
Пък пратениците:
- И на българския цар Фружин Шишманов!
Отиде Йосиф, донесе ракия и кисело зеле; хвърли цепеници в огнището; а свещеник Матей:
- Братя, удари чесът!
Великият крал Сигизмунд Люксембургски - маджарският крал - се заклел със сръбския деспот Стефан Лазаревич и с влашкия войвода Мирча Стари да ударят читака! Добре, ами българите къде са ? Тука са българите: в двора на крал Сигизмунд Люксембургски се намира търновският цар Фружин Шишманов, а бдинският цар Константин Страцимиров ще дойде с влаха Мирча Стари! Ами войските? Деспот Стефан Лазаревич ще дойде от запад със сърбите, войвода Мирча Стари от изток с власите, пък българите ще заемат средата! Как така средата, ами крал Сигизмунд Люксембургски? Така, средата! - ядоса се маджарският пратеник. - Не стига, че сме тръгнали да ви освобождаваме, ами питате още! Не гневете се братя! - изчака го българския пратеник. - Не сме му чак толкова мили на крал Сигизмунд Люксембургски, ама самият той е на тясно: с папата враждува и като се срещне с читака, иска да спечели сърбите, българите и власите за съюзници срещу римския папа, ето това е! А, това ли било? Това е, и - кой знае - може скучаят да ни помогне да си върнем свободата!
Така говориха през зимата, а през лятото мъжете викаха на портата:
- Тръгваме, Йосифе!
Пък дърводелецът Йосиф:
- Кой ще даде комат хляб на сина ми!
А те:
- За какво ти е син, ако се върне читакът!
Тогава свещеник Матей - пастирът байрактарски - вдигна ръка, та ги спря:
- Той е белязан, момчета! Народът - като тревата - е жилав и никой тиранин не ще го довърши! Нека отгледа сина си, та ако се върне читакът, да има кой да го срещне!
Сражението между султан Сюлейман Челеби и братовчедите Фружин Шишманов и Константин Страцимиров стана при река Темска; турците разбиха българските въстаници; а съюзниците избягаха уплашени на запад, на север, на исток. Ордите на султан Сюлейман Челби минаха през Байрактарска махала; народът се изпокри из букака; носеха набучени на кол глави. Петър - и той - ги видя: носеха ги най-отпред, брадясали, облещени, с окапали меса; после следваха зурните и тъпаните; после пък ордите.
А кнез Тодор, селския кмет:
- Кой ни би с пръст по ушите да ставаме!
Пък свещеник Матей:
- Накървавихме и султан Сюлейман!
И Петър запомни.
Отминаха ордите; народът се върна в селата; някой ще каже: "Йосифе, направи ми синия!" Ще одяла Йосиф букови дъски, ще ги свърже с дървени клинове, ще опише окръжност. Ще обреже дъските; дълго ще стърже, докато ги изглади; ще обгори с нажежено желязо върху синията слънце - едро, усмихнато слънце - ще каже на Петър:
- На синията на българина трябва, Петре, слънце да има: като седне да яде, да го грее домашното слънце!
Ще сложи накрая краката, ще викне: "Ела, вземи синията!" Ще дойде и друг: "Йосифе, дъщерята ще женя!" Пак ще одяла Йосиф букови дъски: ракла за невяста ще прави. Ще мери, ще реже, ще стърже; после ще направи и сглобката; накрая ще сложи капака. Ще вземе тогава чукче, длето и тънък резец, за да изпише капака - по средата ще изреже пак едро, усмихнато слънце - ще каже на Петър:
- На раклата на българката трябва, Петре, слънце да има: дрехи като слага и вади, да я грее домашното слънце!
Като свърши, ще викне: " Ела, вземи си невестинската ракла!" Ще дойде и трети: "Йосифе, направи ми кораб за грозде!" Ще одяла пак Йосиф букови дъски, ще им сложи дъна от двете страни, ще набива между дъските лико от липа. После пак ще нажежи желязото - ще обгори едро, усмихнато слънце, - ще каже на Петър:
- На кораба на българина трябва, Петре, слънце да има: като седне да пие, да го грее домашното слънце!
Накрая ще просвредли и дупка - виното оттам да изтича, - ще викне: "Ела, вземи си кораба за грозде!"
И Петър запомни.
Подир няколко години - през пролетта бе, децата подскачаха из бъзето по пътя и се задяваха: " Стрижено прасе по градина пасе, майка му го мами с щир да го храни!" - край селото, минаха турци. Дузина конници бяха; селото притихна; един отби коня и влезе в двора на Черния Милош. Там седеше на припек Черния Панко - бащата на Милош - и си пощеше потурите.
А турчинът:
"Защо не сваляш калпака, гяур!"
Пък Черния Панко:
"По-високо хортувай, момче, че не чувам!"
Замахна с бич турчинът: свали калпака на Черния Панко.
Пък Черния Милош - синът му - изтръгна дърво от дръвника и свали на турчина чалмата.
Долетяха тогава другите турци: вързаха Черния Милош и го поведоха на площада пред селската църква; изкараха там и цялото село.
А свещеник Матей:
- Бяха дванайсет, единайсет останаха!
Пък кнез Тодор, селския кмет:
- Да не сте посмели, селото ще затриете!
Турците вързаха ръцете и краката на Черния Милош за опашката на четири коня; селото стоеше сковано; най-отпред бе Черния Янко - синът му - хлапак като Петър.
А свещеник Матей:
- Сбогом, прощавай, брате Милоше!
Пък Черния Милош:
- Те баща ми - аз тех, те мене - Черния Янко пък тях!
Размахаха бичове турците; конете литнаха; изпращя Черния Милош: най-напред му се счупи гръбнакът, после се изскубнаха ръцете, после - конете подскочиха няколко пъти - и читалът се разчекна. Развързаха турците вървите; обърсаха ръце о потурите; яхнаха. Чак тогава писнаха жените.
А кнез Тодор, селския кмет:
- Кой го би с пръст по ушите да вдига ръка!
Пък свещеник Матей:
- Не се затваря такава пропаст, когато я гледат и старци, и деца!
И Петър запомни.
отмина и това; селяните пак ловуваха, отглеждаха жито, коноп и разни зеленчуци, и серкме хвърляха за риба; някой ще дойде:
- Йосифе, направи ми люлка за дете!
Пък Йосиф:
- Започваме, Петре!
Веднъж градският кадия проводи до спахията, който владееше Байрактарска махала, за дърводелеца Йосиф: да украси новата му къща с дърворязан таван. Беше късна есен; Петър яхна магарето и се сви в ямурлучето; баща му водеше магарето. Срещнаха ги хора и казаха:
- Ама че син: язди, а баща му пеша!
Слезе Петър и тръгна пеша; баща му яхна магарето; настигнаха ги хора и рекоха:
- Ама че баща: язди, а малкия бъхти пеша!
Качи се Петър - яхнаха двамата - други ги укориха:
- Виж как мъчат магарето!
Слязоха и двамата, присмяха им се:
- Гледай глупаци! И двамата пеша вървят, а магарето тича свободно!
Така полека-лека пристигнаха в града. Отседнаха в градския хан; вързаха магарето в яхъра; дърводелецът Йосиф отиде да види кадиевата къща. Момчето влезе в хана, край огнището седяха дебели чорбаджии - хвалеха се кой какви данъци е откупил да събира - и никой не се отмести.
"Какво като са чорбаджии!" - рече Петър.
Никой не можеше да му вземе брадвата, пилата и триона, нито да сее жито, коноп и разни зеленчуци, що селянинът сее, нито пък серкме да хвърля, та все от теве - простия човек - ще чакат.
И кати си рече, каза на ханджията:
- Ханджийо, занеси на магарето паница боб!
А ханджията:
- Магаре боб яде ли?
Пък Петър:
- Занеси, като ти казвам!
Ханджията сипа паница боб и я занесе в яхъра. Чорбаджиите - и те - отидоха зрелище да гледат. Магарето само помириса паницата с боб, ханджията се върна, рече на момчето:
- Магарето ти не ще боб!
Пък Петър:
- Магарешка му работа! Аз ще го изям!
Видяха чорбаджиите, че е седнал до огъня и му рекоха:
- Надхитри ни, момче!
А очите му бяха сини, бистри и присмехулни
И народът запомни.
Дърводелецът Йосиф и Петър - синът му - правиха цяла зима дърворязан таван в кадиевата къща; все в хана живяха; и ханът бе пълен с народ заради Петър, че не оставаше никому длъжен. Веднъж в хана отседнаха трима турци; Петър дойде при огнището мокър от дъжд; а тримата турци:
- Иди, момче, вземи ведрото и напой конете ни, че се мокър от дъжд не бои!
"Какво като са турци!" - рече си Петър.
Никой не можеше да му вземе брадвата, пилата и триона, нито да сее жиро, коноп и разни зеленчуци, що българинът сее, нито пък серкме да хвърли, та все от тебе, българина, чакат.
И като си рече, отиде в дъжда, напълни ведрото; върна се и изля водата върху турците; па им каза:
- Идете сами да напоите конете си, че се мокър от дъжд не бои!
И народът запомни.
Друг път Петър седеше край огнището и ядеше комат хляб и глава лук; срещу него кьосав воденичар нагъваше погача и свинска луканка; кьосето рече да подиграе момчето:
- Насадих пролетес тикви, отидох наесен да ги бера, а врежът прехвърлил Дунава и се проточил във Влашко, а там: тиква до небето. Взех брадвата, удрям да я насека, потъна ми брадвата. Влязох през дупката да си я търся, тук брадва, там брадва - три дни и три нощи я търсих - срещнах един камилар. "Добри човече! - му рекох - Не видя ли някъде брадвата ми?" А той : "Горко ти, побратиме! Аз изгубих девет камили с товари и не ги намирам, та ти ли твоята брадва!" Върнах се, повиках тримата си братя, прекарахме тиквата у дома. Да дойдеш, момче, да си резнеш от нея, хляба да си усладиш!
Пък Петър:
- Аз не съм като теве, по нашенско тикви свинете ядат, ами чуй да ти кажа! Дядо ми има кошери, направи обор от букови върлини за пчелите и всяка вечер ги брои, като се прибират. Веднъж излизат с една по-малко. Баща ми тутакси оседла петела и отиде да я търси; намери я в Добруджа; беден човек я впрегнал в ралото си. Махна с ръка баща ми, прибра се, а седлото разранило петела. Дядо взе да го лекува: наложи раната с орехова шлюпка. Мина някое време, на петльовия гръб порасна орехово дърво, та брусаме и си ядеме!
А кьосето:
- Да беше донесъл да похапнем, да ти повярваме!
Пък Петър:
- Как да донеса! Като тръгвах насам, натоварих чувала с орехи, ала край твоето село спрях при един вир. Братята ти, оплескани до ушите с тиква, обикалят висока върба. Питам ги, а те: "Жадна е, та ще я поим!" Качиха се; увиснаха на нея. " Дръжте се братя, да си плюна на ръцете!" - извика най-горния; цамбурнаха във вира: подплашиха магарето, и орехите загубих, и не разбрах напоиха ли върбата!
А кьосето:
- Пепел ти на езика, момче!
Пък Петър:
- Чакай да свърша! Порасна ореховото дърво на петльовия гръб, децата хвирляха буци с пръст да брулят орехи, стана нива на дървото. Качихме волове и рало, изорахме засяхме; като взехме да жънем, изкарахме заек от нивата. Хукна заекът, пръцна от страх, хартийка изпръцка. "Чорбаджи - пише на хартийката,- ако и да си кьосав воденичар момчето те надхитри, та дай му да си похапне погача и свинска луканка!"
И народът запомни.
Мина се зимата; дърводелецът Йосиф и Петър - синът му - завършиха дърворязания таван в кадиевата къща; потеглиха за Байрактарска махала. Вървяха по брега на придошлата река; цяла зима не бяха виждали Мария; върбите току-що се бяха разлистили. И чуха иззад върбалака:
- Стойте, гяури!
Бяха тримата турци от хана.
А дърводелецът Йосиф:
- Пуснете мочето, че е младо-зелено, мене убийте!
Пък Петър:
- Пуснете баща му, че е невинен, мене убийте!
Съблякоха ги турците - както майка ги е раждала, та видя Петър на баща си чреслата, пък Йосиф на сина си - и им вързаха краката; обесиха ги надолу с главата на клон от бука; накладоха под главите им огън.
А дърводелецът Йосиф:
- Прощавай, синко, и сбогом!
Пък Петър:
- Прощавай, татко, и сбогом!
Бавен огън накладоха турците; с мокра ланска трева; да дими; хвърлиха в огъня шепи пипер. Седнаха после да делят кадиевите жълтици; Йосиф и Петър зашепнаха молитва; придошлата река бучеше до тях. И ето, иззад върбалака се чу провлачена песен; беше оперено младо турче с бяла чалма, ален пояс и черни потури; в пояса му стърчаха ками със сребърни чирени. Щом ги видя, престана да пее, пристъпи и рече:
- Що не поспите? Аз ще подпушвам!
Заспаха тримата турци, момчето свали букаите от конете и ги сложи на тях; натири конете. Отвърза после дърводелеца Йосиф и Петър; върза на клона тримата турци; и като ги връзваше, им казваше:
- Ти: за дядо ми, Черния Панко! Ти пък за татко ми Черния Милош! Ти пък за мене, дето из букака се бъхтам!
А тримата турци:
- Недей ни, момче!
Пък Черния Янко:
- Хайде де! Ти ще отидеш при татко и дядо: да им кажеш какъв юнак е Черния Янко! Ти пък при своите, да видят какви сте посерковци! Ти пък върви, където си искаш!
И като казваше, кладеше бавния огън и хвърляше в него пипер.
Петър натовари на магарето Йосиф - и тръгна към селото; Йосиф умря по пътя; и не можа свещеник да го изповяда, нито да му отслужи разлъка на душа от тяло. Окъпаха го с босилкова вода и с вино; облякаха му нови дрехи; покриха го с покров. И понеже Йосиф бе живял праведно и бе умрял мъченически, дойде да го изпрати много народ.
А свешеник Матей:
"Боже на духовете и на всяка плът, Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят! Сам Ти, Господи, упокой душата на починалия твой раб Йосиф в място светло, място злачно, място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка! Всяко съгрешение , което е сторил Йосиф с думи или дело, или мисал, прости, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши!"
Понесоха Йосиф към селската църква; поставиха тялото на определеното място; певците запяха псалми, стихири и тропари, пък дякончето ги прекъсваше с ектения.
А свещеник Матей:
"Суета е всичко човешко, което след смъртта не съществува: не остава богатството, нито властта, нито славата отива с човека. Где е привързаността към света? Где е златото и среброто? Где са многото слуги и тяхната врява? Всичко е пръст, всичко е пепел, всичко е сянка. Спомних си пророка, който вика: " Аз съм земя и пепел!" и пак надникнах в гробовете, и видях голи кости и рекох: "Кой сега е цар или войник, или богат или беден, или праведник или грешник?" О, чудо! каква е тая тайна, която е станала с нас? Как се предадохме на тление? Как се свързахме със смъртта?"
Пък Петър:
- Читакът, отче!
А кнез Тодор, селския кмет:
- Търпи Петре, да си спасиш главата!
Удари часът на раздяла; народът се прощаваше с Йосиф, мнозина се разридаха.
А свещеник Матей:
"Като ме гледате да лежа пред вас безгласен и бездиханен, заплачете с мене, о, братя и другари! Защото вчерашния ден разговарях с вас и внезапно дойде върху ми страшния час на смъртта. Но дойдете всички, които ме обичате, и ме целунете с последна целувка, защото аз няма вече с вас да ходя или говоря, понеже отивам при Съдията, и пред Него наравно стоят слугата и господарят, царят и войникът, бедният и богатият - в равно достойнство, всеки според делата си - и или ще се прослави, или ще се посрами!"
Глухо удряха буците пръст о ковчега; народът се прощаваше с Йосиф; а Петър: " Всеки според елата си : или ще се прослави, или ще се посрами!" И като пееше свещеник Матей, пастирът байрактарски: " Суета е всичко човешко", обзе го съмнение. И като казваше кнез Тодор, селския кмет: " Търпи, Петре, да си спасиш главата", обзе го съмнение.


Очаквайте скоро и глава втора

Няма коментари:

Публикуване на коментар